С поднасяне на венци и цветя, днес в Пловдив бе отбелязана 169-тата годишнина от рождението на Христо Ботев. Ритуалът пред паметника на поета-революционер в Цар Симеоновата градина се организира традиционно от община Пловдив, като част от календара на културните събития на общината, с участието на почетна рота и военен духов оркестър от пловдивския гарнизон.

На церемонията присъстваха кметът на Пловдив инж.Иван Тотев, народните представители Атанас Ташков, Стефан Дедев, Петър Петров, заместник-кметовете Амелия Гешева, Георги Маринов и Златин Велев, кметовете на райони, общински съветници, представители на Командването на Пловдивския гарнизон, на Областна администрация – Пловдив, политически партии и обществени организации, представители на ФК „Ботев“ Пловдив, Съюза на офицерите и сержантите от запаса, медии и граждани. Словото за делото и живота на великия българин бе произнесено от Александър Секулов – драматург на Пловдивския театър и носител на награда „Аскеер“ през  2016 година за пиесата „Няма ток за електрическия стол”. Водещ на церемонията бе актьорът от Драматичен театър - Пловдив Петър Тосков.

Слово на Александър Секулов ( пълен текст)
Братя и сестри българи, в този ден не е важно какво ние мислим за Ботев, а какво той мисли за нас.  Мнозина ще кажат: „Как така , нали отдавна е мъртъв?” 
Ще отговоря  с неговите думи:  „Жив е той, жив е...”.
И не ние се взираме в каменното му лице, а той ни следи с огнения си поглед. Следи ни неговият дух. Духът на Поета. 
Клишето от учебниците разказва, че Ботев преди всичко е Революционер, сложил кости в темела на националната свобода. Клишето винаги осакатява истина – Ботев преди всичко е Поет. Истинският поет е глас на вечно сбъдващи се национални пророчества. Затова в българската история робините винаги ще пеят своите тъжни песни, а слънцето ще е спряло.
Твърде удобно е да го възприемаме само като Герой, като Саможертва, като мъртъв камък. И много по-трудно да го мислим като Вечно жив, като Поет, чието словото очертава високите граници на националния морал, на народностната съвест. 
Да се прекланяме пред мъртвите поети е лесно, трудно е да живеем с тях, да ги чуваме и разбираме, да ги следваме, ако щете. Българската история е пълна с мъртви поети именно за това – убива ги общия дух на презрение към артистите.
Какво би казал поета Ботев  за днешна България, в която да си слуга на политическа партия е по-важно, отколкото да имаш свободна воля, независим ум, критична позиция? Какво би казал поета Ботев, когато цели поколения се пропъждат „ по тази тежка чужбина - да ходят да се скитат немили, клети, недраги!” 
Как стана така, че построихме и живеем безропотно в държава, която е напълно обратната на онази, за чиято свобода загина той?  Как стана, че предпочитаме мъртвите паметници пред живите Поети?
И сега, когато сме изправени пред тежкия му поглед, не си мислете, че ни се радва.
Ясно трябва да се каже – не можем да построим храм без камъни. Но и нищо не държи камъните на една национална сграда, както духа на Поетите. На артистите. На онези, които предизвикват злорадите дюдюкания на домораслия еснаф и родените слуги.
И ако искаме след две години да имаме моралното  право да сме културна столица на Европа, а не да се кичим само с нейната емблема, нека се погрижим за артистите, дали толкова много на вечния дух на града. Нека направим образователни програми, които ще представят тези творци на поколенията млади ученици.
Нека се научим да живеем с живия дух на Поета, а не само с каменния му образ.