На 24.09.2016.  от 19:00 в Дом на Културата "Борис Христов" 

театрална постановка 
от Ясмин Реза
Постановка: Антон Угринов
Сценография: Никола Тороманов
Музика: Калин Николов
С: Владо Карамазов, Захари Бахаров, Юлиан Вергов

Познатите като Трите мечки Владо Карамазов, Юлиян Вергов и Захари Бахаров посягат към вече (а и все още) играната пиеса в Зад канала, но хубавото е, че не личи да се съревновават с по-маститите си колеги. Поверили са ”диригентството” на Антон Угринов, а декора – семпъл и контрастен, на Никола Тороманов. Монохромността на сцената е необходима в подкрепа на ”арта”, който така или иначе става ябълка на раздора между тримата приятели Серж, Марк и Иван. Проблемът е, че Серж (Бахаров) си е купил безумно скъпо творение на модерното изкуство – бяло платно с… бели диагонални линии. Дали заради лудостта да дадеш 200 000 франка за бяла картина или заради самостоятелното решение на Серж, Марк (Вергов) изпада в ужас и ярост. Надвисналата над приятелството им угроза опитва да неутрализира третият човек в задругата – напрегнатият, но иначе добродушен Иван (Карамазов). Тримата – ценителят, нихилистът на хапчета и желаещият да угоди на всички, започват да разчепкват стойността на съвременното изкуство, като това скоро ги подхлъзва към доста по-лични откровения с потенциално опасен финал. Докато Марк и Серж мятат обиди един връз друг и нападат горкия си другар Иван, последният като че ли остава най-загрижен за съдбата на приятелството им. Всъщност май във всеки приятелски кръг ролите се разпределят, грубо казано, така – има един, който е достатъчно независим и свободомислещ, че да не търси чуждо одобрение. Има и втори, нещо като мрънкало, който носи маската на отегчението, зад която крие крехкото си самочувствие, а третият е меката душа, и буфер, и мишена (чудесно изпълнение на Карамазов от началото до края). Фактът, че актьорите са добри приятели и извън сцената прави нещата още по-интересни, защото са се споили естествено. Размяната на реплики и монологичните откъси вървят без суховата пауза, дори хуморът изглежда съвсем реалистичен. Публиката има възможност, а и сигурно нужда, да види Мечките в различно от комерсиалното им амплоа, затова и от Арт се е получил така обран и неформален театър. Определено носи някаква интимност – и заради темата, и заради прожекцията на снимките в началото и края на постановката, не на последно място - заради другарството на тримата актьори. А това, което ще ни смути най-накрая, са навярно греховете, които имаме към собствените си приятели. Спокойно, смущава ли ни, значи е приятелство.