Форма за търсене

Вие сте тук

„ПЛАНИНАТА МОЖЕ И ДА НЕ ПОВДИГНЕШ, НО СИ СТРУВА ДА ОПИТАШ“ Наградени есета

Харесва ли ви?
Рейтинг: 
Average: 5 (1 vote)

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА, 
на специална церемония, в рамките на Празници на Стария град 2019 г., жури в състав - ЕЛЕНА ХАЙТОВА – 
председател, ДОЦ- Д-Р ТЕОФАНА ГАЙДАРОВА – член, ИВАН ХРИСТОВ – член, 
класира участниците в литературния конкурс за есе на тема „ПЛАНИНАТА МОЖЕ И ДА НЕ ПОВДИГНЕШ, НО СИ 
СТРУВА ДА ОПИТАШ“, както следва:

1 място Маринела Гетова от ПГХТТ - Пловдив
2 място Деница Алексиева от ЕГ "Пловдив" - Пловдив
3 място Борис Ангелов от ЕГ "Иван Вазов" - Пловдив
Специална награда на Българско национално радио Пловдив – Ивет Йотова от Ботевград

Конкурсът бе в рамките на чествания 100 години от рождението на академик НИКОЛАЙ ХАЙТОВ. 

Публикуваме есетата, честитим на победителите и благодарим на всички участвали!

 

Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ
Борис Ангелов ЕГ „Иван Вазов“  III място
 
Всички хора са катерачи, а някои от тях (в зависимост от това колко нависоко се катерят) се превръщат в алпинисти. Нека си представим жизнения път на човека като планина, а живота – като хронометър, който засича за колко време ще успееш да се изкачиш до върха ѝ, да я обгърнеш и повдигнеш с цялата сила на раменете си. Гаранция за успех няма, защото алпинизмът крие своите рискове, но си струва да опиташ доколко си способен да превъзмогнеш препятствията, да надмогнеш себе си и да достигнеш до истината.
Твърде вероятно е да издъхнеш по пътя, преди да повдигнеш планината си, но какво всъщност означава повдигането? Себеосъществяване? Успех? Задоволство от постигнатото? Или всичко наведнъж? Какво всъщност означава истината? Смисъл? А смисълът винаги ли е истина? Хайтов, за когото връзката между корена и българското е съществена, илюстрира нагледно силата на българина, който е способен да повдигне всички планини, а ключът към това е българското самосъзнание. Повдигането е невъзможно без вярата, а вярата често граничи с мечтанието. Мечтанието пък от своя страна – с чистата наивност на идеализма. Струва си да се опита да повдигнеш планината, осланяйки се на самата нея. Цената е една – цял един живот посвещаване на борбата за достигането ѝ.
Пътят е трасиран на етапи. Вероятно повечето от нас са чували, че животът е борба. Борба във всеки аспект на думата. Една от най-епичните борби е тази, която водиш, за да постигнеш определена цел, чиято метафора е образът на върха. Върхът е най-високата точка на планината, а планината, бидейки с широка основа, заобиколена от проломи, рекички и други най-различни природни обекти, бих казал, че се явява инвестицията на усилия и устрем, нужна за покоряването и повдигането ѝ, както и съпровождащите я пречки или неблагоприятни обстоятелства. Себеосъществяването е надмогването на всяка част от твоята вътрешност с цел открояване на това, което можеш да дадеш на външния свят. Постигнеш ли го, значи си на правилния път.
  Има моменти, в които човек започва да мисли, че е постигнал успех, но прибързването с подобни заключения в повечето случаи играе лоша шега. Подценяването на планината, която искаш да повдигнеш, е възможно най-грубата грешка, която може да бъде допусната. Толкова много си струва да се направи целенасочен опит за повдигане на планината, че всяка грешка е почти недопустима. В противен случай задоволството от постигнатото остава само илюзия.
Не е ли всъщност задоволството от постигнатото някаква предварителна нагласа? Разтегливо понятие, обременено от неизказани спекулации по отношение на възможните изходи от трасирания път към повдигането на планината? Колкото по-натоварена с надежди е инвестицията в това начинание, толкова по-трудно би се превъзмогнал възможен провал, защото, както споменах, алпинизмът често крие своите рискове, въпреки които усилията, разбира се, си струват стократно, защото те са пътят към откриването на истината.
Истината можеш да познаеш по трасето към върха на планината, която искаш да повдигнеш, защото тогава научаваш най-много за терена, по който вървиш към целта си. Истината несъмнено е от изключително значение и основен мотиватор, тъй като граничи със смисъла. Веднъж познал истината, човек започва да открива и смисъла – за собственото си съществуване, за съществуването на околните и за този на живота, който се крие в повдигането на планината.
Именно смисълът на живота се състои във вечното търсене и намиране на доброто, което в крайна сметка надделява винаги. Доброто е онази сила, която ни поддържа живи, а следователно и способства за достойното извървяване на трасирания път до върха на планината, защото най-важното не е дали ще го достигнеш, а как го достигаш. Движението се превръща в метафора за личния избор, който те тласка напред. Възпитаването на доброто както у себе си, така и у околните е разковничето към намиране на най-благоприятната точка, от която да отброяваш оставащото разстояние до планината, която искаш да повдигнеш. Несъмнено доброто е в тясна връзка с любовта – към себе си, към околните, към живота, към твоята борба за постигане на целта ти, към вярата, че твоята инвестиция не е лишена от смисъл. Любовта е и стремежът, който градира пътя към планината. Всичко, към което захождаш, трябва да бъде отглеждано с любов, в противен случай е твърде вероятно да ти се изплъзне. Колкото по-съществено е откритието на всеки човек за смисъла на живота – доброто и любовта, толкова по-близко някак се очертава силуетът на планината, която човек се опитва да повдигне през целия си житейски път.
Застъпвайки мотива за корена и българското в творчеството си, писателят Николай Хайтов по неповторим начин внушава силата на българина като човек, черпещ сили от родното – една метонимия на националното самосъзнание, което винаги е готово да превърне смисъла в истина и обратно. Българинът е непримирим и готов на всичко за крайния успех. Именно връзката със самосъзнанието е ключът към разбирането на Хайтовия цитат. Хайтов винаги е поставял отечеството, „бащинията“, най-отгоре в скалата, по която се мери стойността на ценностите. Общоизвестната връзка човек – родина е тази неразривност, която окрилява по пътя към повдигане на планината във вътрешния свят на всеки един човек.
В произведението си „Шумки от габър“ чрез подробни природни описания Хайтов показва преклонението си пред величието на българския лес, в който се намира и планината като природен обект. Величествена в литературните текстове, планината е достойна за преклонение и когато е в образа на житейска цел заради могъщата ѝ сила. 
Аналог на мисълта може да се търси и в произведението на Хайтов „Хвъркатото корито“. Ако кажем, че предразсъдъците ни са това, което пречи на душата ни да „разкрои небето“, то волята е това, което би ни дало полет към нашата планина, т.е. полет на житейския ни път в търсене и откриване на смисъла.
Хайтов се възхищава както на героите мечтатели, така и на малкия голям човек. Всъщност бидейки мечтател, човек се превръща в герой.
Поетът Александър Геров пише: „Една от видовете смърт – това е да не вярваш в нищо“. Вярата на малкия човек в това, че усилията си струват, го превръща в голям човек. Подобна метаморфоза би била напълно обоснована. Според Хайтов: „Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ.“ Позитивизмът носи светлината на успеха. Българинът на Хайтов е олицетворение на онази сила на раменния пояс, която ти дава възможност да повдигнеш дори и недостижимото. Българинът на Хайтов най-вече е този, който превръща недостижимото в достижимо. Заради това, което е. 
Опитът за повдигане на планината всъщност е извървяването на  житейския път, т.е. липсата на подобен опит означава и липса на извървян житейски път, което значи липса на пълноценно съществуване. 
Емблематичната мисъл на Николай Хайтов, че „Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ“ е важна част от  историята на българската литература. Цитатът е своеобразно перифразиране на живота във всичките му нюанси, както и на проявленията на отделната личност, която търси своето място в живота и неговия смисъл чрез повдигането на неговите планини. Без съмнение Хайтов оставя богато литературно наследство за поколения напред.
 
 
Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ
Деница Алексиева  ЕГ „Пловдив“ – II място 
 
Преодоляване на трудности, безгранична смелост и отдаденост означават думите на Николай Хайтов „Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ“. Беше ми трудно да разбера смисъла на този цитат, преди да се докосна до творчеството на писателя по-отблизо.
Всичко започна с един пленер (рисуване на открито) в родното село на Николай Хайтов – Яврово. Целта на занятието беше не само да рисуваме по разказите на писателя, а и да разберем неговото мислене и да се докоснем до героите. Разказаха ни, че любимите персонажи на Хайтов са родопчаните – малките хора с големи сърца, които принадлежат на планината. Те не познават страх и отчаяние, умора и чувство за безнадеждност. Дори да нямат нищо, са готови да дадат всичко на околните, за да ги направят щастливи. Именно тогава разбрах смисъла в мъдрите думи на писателя. Хора с привидно нещастна съдба се радват на живота, свързани са със земята чрез труда и природата в допир, благодарение на който се чувстват хармонично. Тези „малки“ хора са готови на всичко за общото благо и не се отчайват, дори да не успеят, дори да не стигнат до върха на планината, която са тръгнали да изкачват. Но както всички знаем, планините се изкачват с приятели. Затова и героите на Хайтов винаги подават ръка на хората, вървящи към своя връх.
Когато чета книгите на Николай Хайтов и вниквам повече в словото му, разбирам, че българският език е богат, гъвкав, изпълнен с множество народни думи и размисли. Тъкмо за това той води дискусии и спорове с онези, които не признават обаянието на българското слово, използвано от обикновените родопчани – героите в книгите му. Няма друг разказвач, който така дълбоко и искрено да е преживял житейските радости и несгоди заедно със своите герои. Неслучайно наричат писателя твореца на Родопа, защото героите му привличат със своите родопски одежди, със звучния си говор, с неповторимите си „залюляни” родопски песни. Самата Родопа планина е изваяна от него като жива и дишаща, носеща сърце и човешки образ. Когато чета Хайтов, обиквам още повече планината. В това се крие майсторството на големия творец.
Но къде се крие обаянието на писателя, та толкова хора четат книгите му и продължават да гледат филмите с интерес?  Неведнъж съм се питала дали ще оцелеят във времето обикновените герои на писателя, съпроводени от големите си мечти. В днешно време хората са прагматични и често обръщат по-малко внимание на литературата и изкуството. Например героят Съботин от разказа „Към върха” мечтае да създава различни сортове овошки по високите върхове в планината. Той се радва, че птиците ще ядат от тези овошки, макар и него вече да го няма. Но красотата от извършената работа се крие именно в това да правиш щастливи другите, без да мислиш за себе си. А ето го и чудака Влашко, който обича да прави пътеки в планината, без да му се плаща за дейността. Тези герои трябва да бъдат пример за подражание на днешното младо поколение.
Привлекателни, но почти нереални изглеждат тези герои. Те са истински мечтатели и са далеч от сребролюбците. Но Николай Хайтов има отговор за това – той е „поставил” крила на сърцата им. И изведнъж на човек му се приисква да се издигне на висотите на Хайтовите герои, да помечтае, да полети, защото в живота не всичко е материално.Силният дух, желанието за добри и безкористни дела могат да извисят човека и да предадат завета му на следващите поколения, докато скъперничеството и алчността заробват личността.
Привличащото в творчеството на родопския писател не е само романтично. Друга основна тема е борбата. Самият Николай Хайтов е не само писател, но и борец. Той винаги е опитвал „да повдигне планината“ и да се бори срещу неправдата. През целия си живот води битки за чистотата на българския език, за опазване на българската гора и природа, за опазване на родния корен и националната идентичност на България и за гроба на Васил Левски.
Хайтов е създал герои и творби, които съперничат на други герои от световната литература. Той е обезсмъртил хайдутите като борци за народна свобода, описал е героичното и възвишеното в образа на Ангел войвода, Караджа войвода и Румена войвода.
Филмът „Капитан Петко войвода” е висок връх във филмовото изкуство. За майсторското изобразяване на капитана играе роля замисълът на автора. Той е искал не само да покаже необикновеното геройство на Петко Киряков по време на битките с турците, а да го обрисува и след Освобождението, в мирно време. Най-важното за писателя не е героизмът в битките. По-важно е да се види как се проявява народният любимец и герой в мирно време, когато е дошла свободата, за която той е воювал.
Николай Хайтов се прекланя пред чистотата на личността на капитан Петко войвода, който е единственият хайдутин, оцелял в 100 битки с 33 куршумени рани, без да получи в замяна на това поборническа пенсия. И тук се вижда как геройството, смелостта и чистотата на душата, останала неподкупна, вървят ръка за ръка. Така образът на капитан Петко войвода се издига до образа на Левски и двамата засияват като ореол над България. С тях заедно сияе и името на техния създател – Николай Хайтов.
За големите успехи на филма и за признателните на писателя зрители говорят следните редове от едно писмо от непознат почитател на Николай Хайтов: „Уважаеми писателю Хайтов, не Ви познавам, не съм Ви виждал, но гледайки филма, аз си мисля, че Вие притежавате много от чертите на Вашия герой – капитан Петко войвода. Браво!”. 
Най-ценното наследство, което писателят е оставил на следващите поколения, е примерът за родолюбие, уважение към хората, които са допринесли за свободна и развиваща се България, любовта към природата и горите и не на последно място – борбата за правдата, свободолюбието и отдадеността. Пътищата на планината са стръмни, покрити с препятствия, но си струва човек да опита да ги преодолее, защото стигне ли до върха и види ли красотата на пейзажа, осъзнава, че след буря винаги изгрява слънце – трудностите са пътека към нещо красиво.
 
 
Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ
 
Ивет Йотова от Ботевград - специална награда на БНР Пловдив
„Главата ми да отсекат, пак ще викам:"Да живее България!'“
„Единственото ми агрегатно състояние е Националист!”
Николай Хайтов
 
Да! Безспорно Николай Хайтов се опитва много пъти да „повдига” планините в своя живот, без да съжалява за нищо, както казва сам в своите интервюта. И успява. Той е безусловен пример за истински националист, който обича безрезервно и непринудено своята родина. Не само поради факта, че пише и анализира живота и делото на един от най-великите български патриоти – недосегаемия Апостол на свободата Васил Левски. Не само за това, че е възторжен художник на родопската природа и автентичност. Най-вече заради неговия непоколебим във времето на нашата най-нова история патриотичен дух и родолюбие, неподвластно на политически инсинуации. Проповядва любов към българския език, но не прощава там, където родната реч може да бъде застрашена. Да, Хайтов обича безрезервно България, но не си спестява и пиперливите коментари относно много наши съвременници. Писател воин. Непримирим до края на жизнения си път към много неща, които изопачават житейската реалност.
Провокирана от колоритната му и интересна същност, аз прочетох доста за Хайтов. И съм изключително впечатлена от темпераментната му личност. От оптимистичния му и непоколебим дух. Откровено казано, знаех го само като име, оставило своя уникален принос в българската литература и кинематография. Най-важното, което запомних за неговата непоправимо оптимистична натура и наситените му с живителността на балканската мъдрост думи, е следното: че ако не бъдем единни, то ние сме обречени на разпад – така както се разпадат „зидовете без хоросанена спойка”. Струва си да се замислим върху това, нали? Особено в днешния объркан свят.
Но знаем ли достатъчно ние, младото поколение, за Николай Хайтов? Запознати ли сме с творчеството на този наш съвременен писател, който е една емблематична фигура не само за българската литература, но и за родното кино? Считам, че отговорите са еднозначни. Все пак искам да подчертая, че едва ли съществува представител на съвременната четяща общност, който да не се е потопил в драматизма на Хайтовите „Диви разкази”. Не считам, че има българин, който да не е гледал с вълнение и свито сърце филма „Козият рог”, и зрител,който да не е очаквал с трепет сериала „Капитан Петко войвода”. Аз също неведнъж съм имала удоволствието да се наслаждавам на тези невероятни български филми, които те оставят без дъх, пленяват те с драматизма си и те пренасят в съвсем различни измерения. В друг свят. В коренно различна епоха, превъплътена блестящо от гениалното изпълнение на цяло съзвездие български актьори. Чудесно е, че тези филми се излъчват периодично и аз всеки път ги гледам с притаен дъх отново и отново.
С какво все пак остава забележително творчеството на Николай Хайтов? Едва ли има истински българин (и не само), който да не се е докоснал до магията на неговото творчество. Николай Хайтов е известен наш съвременен писател, сценарист, публицист, историк, езиковед и патриот.От този ранг патриоти,  които вече не се срещат. Родом от Родопите, той пише за любимата си планина и за самобитния начин на живот на родопчаните. Творчеството му смело съперничи на европейските литературни произведения. Именно с името Хайтов се свързва една от най-интересните фигури в плеядата писатели белетристи през втората половина на ХХ век – емблематично, ярко и противоречиво явление в българската литература. Още неговите първи публикации и книги вдигат шум около бурната му личност. Причината е не само в конкретния текст, но и в самия характер на автора – чепат, остър, конфликтен, настъпателен. За половин век перото на Хайтов ражда над 60 книги – проза, публицистика, есеистика, пътеписи, пиеси, документални изследвания, краеведски анализи и т.н. Двете книги, които носят на Николай Хайтов огромна известност, са „Шумки от габър” и „Диви разкази”. Те имат почти феноменален успех – преиздавани са десетки пъти в милионни тиражи само в България, превеждани са на над 25 езика също в милиони екземпляри и са получили оценката на именити български и чуждестранни критици и писатели. Тези две книги са причината името на Хайтов все повече да започва да се обгражда със славата на един от най-ярките съвременни български писатели, а образът му да носи имиджа на последователен и яростен борец за защита на българската национална идентичност. Самите творби се превръщат в своеобразен катализатор на определени социални процеси. Или най-малкото, спомагат за тяхното ускорено разбиране и приемане в българското общество, носейки своя неповторим и колоритен заряд. В емблематични за своето време се превръщат произведения като „Диви разкази”, „Капитан Петко войвода”, „Шумки от габър” и редица други творби, които документират по неповторим начин българската историческа съдба. Те пък от своя страна същевременно доказват неоспоримия писателски талант на твореца, израснал в сърцето на Родопите. Именно тайнствената загадъчност и автентичният колорит на Родопа планина оживяват в неговите разкази и есета, а историческата съдба – в множество статии, бележки и анализи. Книгата „Диви разкази”, появила се през 60-те години на XX век, ни докосва до моралните добродетели на родопчаните. Далеч от техническата градска цивилизация, те са съхранили нравствените ценности на българина. Обичат и страдат, понасят с достойнство несправедливите удари на съдбата, преодоляват неимоверните изпитания, мечтаят, за да станат по-силни и да се извисят като легендарните герои, превръщайки се в истински пълноценни личности.
Интересното е, че Хайтов пише сборника „Диви разкази” по действителни случаи. Тези, бих се изразила безсмъртни разкази на Хайтов, дивно откриват на читателя прозренията за смисъла на живота, за магията на любовта, за проявленията на силния характер в критични ситуации, за смисленото и изключителното в индивидуалната съдба. В цялата палитра от родопски персонажи пред нас оживява една причудлива с наивитета си и омагьосваща с приказните си обрати цялостна картина. Картина на „мъжки времена” в един „засукан свят”, в който всеки би се чувствал като „дърво без корен”, ако не открие вярната посока в своето „кръстопътче на живота”. Авторът предава по неповторим и автентичен начин истории, житейски съдби и драматични моменти и така умело вплита онази жива връзка между минало и настояще, между сегашно и бъдеще. Ако надзърнем във вълшебния и същевременно пределно реалистичен свят на “Диви разкази”, ще видим, че всъщност те са една вълнуваща поема за Родопа планина, а отделните разкази са като части или фрагменти от тази поема. Героите са децата на тази особена планина, а патриархалните порядки оставят своя отпечатък над всяка тяхна мисъл и действие. Родопите са толкова различни от другите български планини. В тях има някакво мистично съчетание на човешка одухотвореност и отвъдна съзерцателност. И тази особеност определя магическата привлекателност на Хайтовите “Диви разкази”. Те ще ни поразят както с голямата вътрешна динамика на сюжета, с драматургичната енергия при разгръщането на характерите, със суровия, почти груб език, така и с фееричността и ярката пластичност на извайваните характери (“Страх”, “Сватба”, “Изпит”). Читателят остава в плен от психологическата дълбочина на авторовото проникновение (“Дервишово семе”, “Магьосникът от Брезе”, “Козият рог”). Безспорен щедьовър в цикъла от произведения е разказът „Дервишово семе”, в който авторът разкрива раздвоението на личността и суровите норми на един патриархален свят през погледа на главния герой – четиринадесетгодишно момче. Свят, в който най-важни са родовите отношения и ценности, както и тяхното отстояване и съхраняване във времето. Много съм впечатлена от „Дивите разкази” на автора и отново ще кажа, че в "Дервишово семе" Хайтов разгръща най-често обсъжданата тема – темата за любовта, недоизживяната. Но тук писателят я поставя в контекста на родовите традиции и родовия морал, тук той поставя на изпитание родовите ценности. Една от причините за уникалността на разказа е главният герой – Рамадан, и неразплетеният житейски възел в душата му, както и неподправеният и неподчинен на граматичните норми родопски диалект.
Не по-малко наситен и нюансирано многообразен е и цикълът от произведения „Шумки от габър”. И в двете книги главният герой е планината или природата, най-общо казано. Но ако в “Диви разкази” писателят повече се интересува от могъщото излъчване на планината или планинското, което оформя душата на отделния герой, то в “Шумки от габър” той търси природната хармония – в дървото, камъка, водата, вятъра, птицата, дивеча, търси Човешкото, отраженията и преображенията на човешката душа. “Шумки от габър” също е своеобразна поема, даже тук невидимото присъствие на поезията е почти структурообразуващ елемент на книгата. С поетични пулсации са белязани сравненията между Родопа планина и Странджа, с поетични думи авторът изследва душата на леса, където отделните дървета – габър, бук, борика, мура, дъб, ела, липа, бор, чинар, бреза – са като отделни инструменти в един гигантски хармоничен ансамбъл. Сякаш човешки одухотворени са тези отделни инструменти, когато говорят помежду си, бърборят, тръбят, шепнат, пеят.
Не по-малък е приносът на Николай Хайтов в драматургията и публицистиката. Той е автор на над 10 пиеси, на над 800 статии и рецензии. Талантливият автор, сценарист и публицист е име в българската литература, оставил след себе си произведения, които показват българската действителност именно такава, каквато е всъщност. Тънка невидима духовна връзка свързва книгата му „Бодливата роза” и „Шумки от габър”, чрез която авторът ни внушава,че ако искаме да съхраним своята душа и вътрешното си равновесие, трябва да опазим природата. Прав ли е Хайтов? Да! Всички днес го осъзнаваме.
С произведенията си, заели трайно място в българската класическа литература, Хайтов се откроява като оригинален писател, заселил своя свят с безсмъртни художествени образи от интересния географски район – Родопи. В своя среда и извън нея героите му пазят родопската си автентичност, но изграждайки ги, авторът ги приобщава като мислене, нравственост и душевност и към националното, и към общочовешкото. Героите на Николай Хайтов живеят в своя неприкосновен свят, в който цари уважение към рода. Сътвореното от писателя трудно се вмества в определени жанрови граници, но неговото слово почти винаги е осветено от своеобразен вътрешен огън – от огъня на националното самосъзнание и самочувствие. Този огън се поддържа от  автора не само с неговите прозаични и есеистични книги (като „Диви разкази” и „Шумки от габър”), но и с книги като „Хайдути” – блестящо възкресяване на легендата за Румяна войвода, Ангел войвода, Чавдар войвода, Петко войвода.
Всепризнат народен деятел на изкуството и културата, Хайтов оставя своя неповторим отпечатък върху българската литература и кинематография. Няма друг писател в българската литература, чиито произведения да са били толкова екранизирани – при това, с небивал кинематографичен успех. Достатъчно е само да споменем „Козият рог”, „Мъжки времена”, „Краят на песента”, „Дърво без корен”, „Орисия”, телевизионните сериали „Семейство Калинкови” и „Капитан Петко войвода”. В днешно време имаме прекрасната възможност да се насладим на тези филми. Никога няма да забравя спомените на моята майка, която ми е разказвала как с нетърпение като деца са очаквали поредния епизод на филма за Петко войвода и как цялото семейство го е гледало с удоволствие. Аз също го гледам с огромен интерес и следя с внимание това, което авторът казва в началото на всеки епизод.
Николай Хайтов е българския писател, последователен в отстояването на една достойна и нравствено извисена национална позиция. Гениален автор, който с мащабното си духовно присъствие повече от половин век, се превръща в национален стожер и крепител на българския дух.Тази година отбелязваме 100- годишен юбилей от рождението на големия български писател. Ако беше жив, той щеше да бъде непримирим към живота, който водим, но над всичко отново щеше да постави България, защото, както сам признава, единственото му „агрегатно състояние” е националист. Неговото име е безсмъртно! Творбите му ще се помнят винаги. Ще оживяват – в нас, за нас, чрез нас. И въпреки всички абсурди на времето, ние сме наследници на Хайтовото колоритно творчество – словесно, литературно и аудио-визуално, което се помни, гледа и ще се гледа. А аз лично винаги ще се ръководя от една негова мисъл, която е необходимо всички да осмислим реално: „Едно е да искаш! Друго е да можеш! А трето и четвърто е да го направиш.”
 
 
Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ
Маринела Гетова – ПГХТТ Пловдив - I място
 
Планината е символ на сила и могъщество. Тя е олицетворение на „горски пазител”, „дете на Циклоп”, страж и хранител на българските войводи. Всъщност планината е енигма, но в човешкото съзнание нейният образ символизира и трудностите, и пречките. Сякаш ние самите сме недостойни да се опълчим на своите страхове.  Боим се от провали... още преди да са се  случили. За нас „да повдигнем планината”, означава да надскочим себе си, да потърсим сили и да вярваме, че колкото и да е труден пътят, ако не спираме да се борим, ще израснем достатъчно, за да преборим това „дете на Циклопа”. Но дали борбата е равностойна…?
В XXI в. борбата да повдигнем планината, изкована от егоизъм, лъжи, подлост, меркантилност, конформизъм и страх, е „безмилостно жестока”. Тя напомня „Студената война”, но тази битка се води веднъж вътре в нас и веднъж навън. Ние живеем в два огледални свята, които ни приклещват. Изборът е труден, а страхът тегне над нас като зла прокоба. Дали да изберем да бъдем себе си, или да бъдем със „силните на деня”. Иронията е, че в нашия избор се крие целият смисъл на житейския ни път, а ние дори не го осъзнаваме. Ние сме тези, които трябва да изберат между това – просто да съществуват и да са бледна сянка или да живеят, оставяйки следа след себе си, успявайки да намерят сила да се опитат да „преместят планина”, за да си направят път. Странното е, че да намираш сили да бъдеш себе си в „най-новото време”, е трудно, но не е невъзможно. Това ми напомня за един разказ на Н. Хайтов, който държи съзнанието ми будно. В него героят плаща твърде висока цена, защото иска да заспива с чиста съвест. Колко от нас днес биха се похвалили със същото? Можем ли да си позволим лукса съвестта ни да е чиста, а сърцето ни да спи спокойно?
Парадоксът е, че Хайтовият герой е опитал да премести планината на алчността, егоизма и подкупничеството, но днес малцина са тези, които се осмеляват дори да опитат. Съвестта е загубила своята стойност. В XXI в. тя е просто едно митично творение, невидимо и осезаемо за нашия свят. Сякаш за нас  съвестта е нещо, което ни дърпа надолу. Тя е котвата, заради която потъваме и се отдалечаваме от охолството и хайлайфа. Борим се със съвестта си, сякаш е зло чудовище, а именно тя се опитва да ни измъкне от блатото на пошлостта и да се издигнем високо. И тук пак искам да се асоциирам с един герой… Той плаща най-високата цена за това, че не позволява да се секат горите и да се безчинства. Както му казва неговият приятел – доктор, той не може да плати цената на съвестта си. Тя е един безценен дар, който малцина оценяват, пазят и съхраняват като съкровище, а други са готови да я продадат, за да си „хапват хайвер”. 
 
„Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ”.
 
Струва си да опиташ да се бориш срещу …. СТРАХА! Най-големият враг на човека. Страхът да се изправиш срещу проблемите и да отстоиш своите принципи и убеждения. Страхът от това да не успееш да повдигнеш планината. Може би това са танталовите мъки на XXI в., а избавителят е силата, която носиш вътре в себе си. Тя е онази живителна мощ, която като олимпийския огън гори в твоето сърце, но ние – хората, сме глухи и неми за мощта, която притежаваме. Ние не я усещаме, защото сме погълнати от страха, който ни смразява, а избавлението е да признаем, че се страхуваме. Тогава,  само тогава, ще превърнем своята слабост в сила и разрушителна стихия. Без аналог ще кажа, че разказът „Сватба” олицетворява страха като погубваща сила, като най-горчивото наказание, изпратено на хората, но заедно с НАКАЗАНИЕТО върви и СПАСЕНИЕТО – ЛЮБОВТА. Ако любовта не ти помогне да надскочиш това, от което се боиш, значи ти не заслужаваш да бъдеш обичан. Ако не можеш да се изправиш и да защитиш своя любим човек, тогава смяташ ли, че си достоен да те даряват с любов и ласки. Нима страхът е този, който контролира сърцето ти? Не… Ти сам избираш. Дали да жертваш любовта си към любимата заради страха, или да се изправиш срещу това, от което се боиш, и да съхраниш любовта, но и силата в сърцето си. Ти избираш дали да бъдеш „Мешов”, или Селим. И както се казва… „Орлици, Хасанчо, се ловят с живо месо, не с мърша!”. Любовта не е само желание, тя е изпитание, в което две души се свързват в една, и ако има отдалечаване между тях заради страх, то целостта не е сакрална, а без сакралност няма полет в необятни сини небеса. Без сплотеност, която може да повдигне милиони планини, няма любов, а просто една несбъдната илюзия. ЛЮБОВТА е магия, която само тези, готови да жертват собствената си хармония, могат да изпитат. Тя е дар, който малцина ще видят и почувстват, защото ЛЮБОВТА е силата да превъзмогнеш страховете си и да се пожертваш, без да очакваш нищо в замяна. Тя е една душа, разпръсната в две тела. 
 
„Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ”.
 
Животът е стръмен път, планина гигант, рееща се птица, хармония и красота. Добро и лошо, борещи се в нашата душа. Битки, които водим всеки ден, но най-ценният урок е никога да не забравяме, че опитът е най-голямото богатство. Той ни показва, че никой не е безгрешен и човек се учи, докато е жив... и пак си остава ненаучен, но в това е чарът на живота. Хората грешат, но най-голямото богатство е да се научат да си вземат поука и да признават своите грешки. Всеки път, в който животът ги постави на колене, те да се изправят гордо и решително, за да повдигнат и тази планина гигант. Да не се огъват под ударите на съдбата, а да се радват, че имат трудни моменти, защото това е изпитание за тяхната сила. Да помнят и никога да не забравят, че най-красивата гледка се открива след най-дългия и труден път. Ето защо, дори и да не успеят „да повдигнат планината”, трябва да опитат, защото това да се проваляме и да се опитваме отново и отново, е животът. Всичко останало е едно безсмислено съществуване, но не и живеене. Разковничето на щастието е опитът и силата да превъзмогнем собствените си страхове.


Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.